От няколко дни ми се върти в главата едно изречение от моя любима приказка - ама много , много любима - толкова любима,че като се сетих за това изречение и прерових всичко да я търся, безуспешно за съжаление...
"...насила можеш да вземеш, не да дадеш!" - умишлено пропускам началото - защото е "Глупако глупав.."...

Чела съм "Приказка за Стоедин" преди може би 20 години и не всичко помня от нея, но и до днес не ме напуска чувството за вълшебство, магия, очарование, не знам още как да го нарека това чувство - пренасяш се в един вълшебен свят и търсиш живата вода със Стоедин.
Само една капка му трябва, само една капчица - от море по- голяма, от око по- голяма... И раздава себе си по пътя към живата вода... Защото знае колко години ще живее - така са го нарекли още с раждането...
Да можеш да даваш от себе си, даже когато не ти искат нищо... Да знаеш, че те чакат едни очи, с любов... и дори само едно пъстро камъче да е достатъчно , за да те върне към спомена за очите на любимото момиче...

 

"...насила можеш да вземеш, не да дадеш!"

За една само капка.. струва ли си?:)
И, Тан,
по-хубава си от тази
там..:)

ПС: Колко много "Д"-та си натрупала в началните редове на стиха, хих..:)

Мъничка, за една капка си струва дори - стига да е истинска Жива вода:)))

А може и да се окаже отрова.
@--`-,---

...а може да се окаже и любов...

..." дори и после белег да остане..."
Нека бъде любов!!!